ЗАКА̀РВАМ СЕ, -аш се, несв.; закàрам се, -аш се, св., непрех. 1. Започвам да се карам на някого. А това Петрунино натякване го накара да кипне и да излезе извън себе си. Той загълча, завика, закара се. Ив. Вазов, Съч. IХ, 154. Велика не посмя да го гони сама. Върна се на постата и се закара на Дочка и Кина. – Защо не ми помогнахте? Уплашихте се от един безсрамник. К. Петканов, МЗК, 160.
2. С предл. с. Започвам да се карам с някого, влизам в пререкания с някого. Тя се е закарала със свекърва си от сутринта. // Само мн. За двама и повече души – започваме да се караме помежду си, влизаме в пререкания. – Братята ти, откакто се е съмнало, са се закарали, ще се изядат като вълци. Й. Йовков, Б, 57. – Пак ли почнахте? Яжте се, яжте се! Да легна, та и мене изяжте! – тихо и отчаяно уговаряше стрина Здравка децата си, но след това изведнаж избухна. – Като сте се закарали от озаран, аз видях, че не е на добро! Ил. Волен, БХ, 90. От един двор излязоха няколко деца и се развикаха пред нея, закараха се помежду си. К. Петканов, В, 188.